Девиантно поведение при осиновените деца

baby-teddy-bear-cute-39369Осиновителите и осиновените деца имат нужда от подкрепата на специалисти през целия път на израстване на детето. При много голяма част от осиновените деца се забелязва проблемно поведение. Осиновеното дете поставя на изпитание в едно и също време любовта, търпението и желанието на своите родители да го задържат в семейството. Често срещаме опозиция от самото дете – отказва да посещава точно този психолог или социален работник, иска да бъде преместено в друго училище и така с всеки специалист или институция, с които има взаимоотношения. Наблюдава се действие на травматизъм, който прави необходимо повторението на акта на изоставяне.
Независимо от причините за раздялата на детето и биологичната майка, то преживява този акт като изоставяне, тъй като в пренаталния период то е осъществило връзка със своята майка и тя е прекъсната и не може да бъде продължена. В началото на жизнения път тази връзка е телесна и се изгражда от познатия сърдечен ритъм, тактилни и дихателни усещания. При отделянето на бебето от биологичната майка тази връзка се прекъсва и е много трудно, а понякога и невъзможно да бъде изградена такава връзка отново. Разкъсването на връзката между осиновеното дете и биологичната му майка причинява първична или нарцистична рана, която рефлектира върху Аз-образа и се проявява чувство на загуба, базисно недоверие, тревожност и депресия, емоционални и поведенчески проблеми, опозиционно поведение, трудности във взаимоотношенията с другите значими близки. Детето не желае да се свързва с никого, защото човекът, на когото разчита, може внезапно да го изостави или да се промени.
Често осиновителите смятат, че е невъзможно бебето да носи в себе си споменът за биологичната майка и че могат да компенсират всяка липса, която детето е преживяло.
Необходимо е да се отбележи разликата между спомен и припомняне. Споменът на бебето е следа, която може и да не е обвързана с представа. Съществува на телесно и емоционално ниво. Припомнянето, от своя страна, е свързано именно с представа. Често, когато говорим за спомен, всъщност имаме предвид припомняне. Потребността на осиновеното дете да изстрада загубата е огромна и не трябва да се смесва с потребността му от привързване.
Така наречената патология в поведението на осиновените деца може да се тълкува като опит за справяне със загубата, когато тя е останала непреработена и впоследствие влияе на поведението. В развитието на детето събития като загуби и раздели ще актуализират преживяванията от времето на тази първоначална за детето рана. Страхът от повторна загуба или раняване е голям.
Всяко дете, което знае, че е осиновено, има фантазии за своите биологични родители, дори и да няма съзнателни спомени. Когато срещите на детето със специалист се преживяват като достатъчно сигурни за осиновеното дете, тези фантазии могат да бъдат разказани и отработени. 
Осиновените деца се чувстват неловко да говорят за своето осиновяване и често дават вид, че темата не ги вълнува. Темата обаче силно ги вълнува, но те избягват такива разговори с родителите си по редица причини – страхуват се да не ги обидят, наранят или загубят.

Посетете ни във Facebook: Лучия Таскова – психолог

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: