Често се случва, когато децата са малки, в даден момент да започнат да си говорят сами или на въображаем приятел. Кога това е нормална част от детското развитие и кога трябва да се тревожим?

Според психолозите е обичайно явление децата да си говорят сами през и това не трябва да се приема като нещо съмнително, необичайно или отрицателно. Обикновено този „саморазговор“ достига връх между три и пет години, но може да продължи по-дълго. Родителите често изпитват притеснения за това и търсят консултация от нашите психолози.

„Децата искат да открият света около себе си и да практикуват речта по същия начин, по който бебето иска да се опитва да се научи да ходи“, казва психологът Естер Коул. По този начин те научават различните роли, които виждат в ежедневието си, и се насочват да правят конкретни неща.

Често можем да чуем децата ни да проектират собствените си чувства и преживявания върху играчките им, казвайки им „Не се страхувай от тъмното, аз ще те пазя! Всичко ще бъде наред! Мама е тук и ще те гушне.“ и т.н. 

За децата този процес е много полезен, тъй като им позволява да разберат по-добре новата информация, която са получили от околната среда. Помага им да поставят в ред онова, което им е направило впечатление, за да могат да го асимилират и разберат. Това е и начин за малките деца да изразят своите чувства и мисли, както и да им помогне да развият устната си реч. Според предишни проучвания детето се научава да контролира и разбира по-добре емоциите си, като води подобен монолог. Освен това то се научава да контролира поведението си и разбира и осъзнава по-добре мотивацията си за всичко. Добре е да стоим настрани и да не се намесваме в разговора, който нашето мъниче може да води със себе си или с въображаема публика. Дори този вид реч допринася за психическото и емоционалното развитие на детето, съчетавайки играта с ученето. Адам Уинслер, професор от университета Джордж Мейсън във Вирджиния, установява, че петгодишните се справят по-добре с двигателни задачи, когато говорят със себе си (или спонтанно, или когато им се казва), отколкото когато мълчат.

Лев Вигоски, известен руски психолог от миналото, през чиято теория всички съвременни психолози минаваме, смята, че тези монолози на детето са преход между социалната и „вътрешната“ реч.

Дали детето си говори само и колко ще е продължителността на тази фаза зависи до голяма степен от характера на детето. Този навик обикновено отшумява в хода на порастването. Ако обаче детето започне да си говори само, засегнато от неприятен инцидент като смъртта на домашен любимец или любим човек, препоръчително е да се консултирате с психолог, който да предложи възможно най-добрата терапия. Като цяло при подобен проблем първо се опитваме да дешифрираме, ако детето се чувства изключено или отхвърлено или просто не получава достатъчно внимание и взаимност от своите родители или връстници. Макар да се съобщава, че децата с определени поведенчески проблеми, като разстройство с хиперактивност с дефицит на вниманието, са склонни да говорят повече със себе си, отколкото другите, говоренето на глас със себе си не е задължително нещо, от което родителите трябва да се притесняват.

Децата използват лична реч, насочена към самите себе си най-често, когато родителите им са прекалено насочващи и натрапчиви относно структурата на тяхната игра. Използването на този тип реч по същество говори много за личностните особености на вашето дете. След това показва колко изразителни сте като родител и доколко детето ви успява да взаимодейства с другите, вместо да се чувства добре и комфортно в самостоятелните си дейности.