Осиновените деца и психологичните им проблеми

Addopted child

Във времената, в които живеем осиновяването вече не е тема табу. Все повече двойки с репродуктивни проблеми изпълняват мисията си на родител, осиновявайки дете. Осиновяването е процес, в който се срещат с пълна сила две дълбоки загуби – загубата на майката от невъзможността й да роди свое дете и загубата на осиновеното дете, изоставено от майката, която го е родила. Осиновяването често се разглежда от обществото като акт на добрина и милосърдие, но за детето останало без биологичните си родители това си е изключително травматично преживяване за детето, независимо на каква възраст е изоставено. Независимо от причините за оставянето му, то преживява раздялата с биологичната си майка като изоставяне. През пренаталния период детето вече е осъществило връзка със своята майка, която след раждането не може да бъде продължена заради изоставянето. Както ни показва Франсоаз Долто, в началото на жизнения път тази връзка е телесна – детето познава сърдечния ритъм на майката, в чиято утроба е било, тактилни и дихателни усещания. С отделянето на детето предпоставките за тази връзка изчезват и за него е много трудно да изгради отново такава връзка. Детето започва да гледа на света като враждебно и объркващо място. Нанси Виерие нарича това откъсване от биологичната майка „първична рана“, която рефлектира върху Аз-образа му и се проявява като чувство на загуба, базисно недоверие, тревожност и депресия, емоционални и поведенчески проблеми, трудности във взаимоотношенията със значимите други. Често се наблюдава от страна на детето нежелание да се свързва с някого, не желае да разчита на никого, защото човекът, на когото разчита най-много може да изчезне. Появява се чувство за прекомерна празнота, дефицит от нарцистичен порядък, липсва нещо базисно, което не може да бъде възстановено. Това често води до ниска самооценка, трудност или невъможност за създаване на трайни приятелски отношения, осъзната тъга или несъзнавана дълбока депресия по загубата на майката, която може да е придружена с голям гняв, със страх от собствената деструктивност и огромно чувство за вина.

Широко разпространено в обществото е мнението, че осиновените деца по нищо не се различават от всички останали деца. От една страна, осиновените деца са деца като всички останали, но от друга, те носят в себе си „първичната рана” от изоставянето от биологичната им майка. Съвременните автори установяват, че именно в преживяването на изоставяне и разкъсването на връзката майка-дете се крие ключа към разбиране на голяма част от проблемите на осиновените (Verrier, 2003; Brodjinsky, 1990; Lifton, 1984). За родителите осиновители е изключително трудно да приемат идеята за тази т.нар. „първична рана”. Много от тях са склонни да отричат съществуването на травма от изоставянето, както и редицата последствия, които това преживяване носи след себе си. Сякаш подсъзнателно осиновеното дете е еманация на всички неосъществени копнежи на родителите си – от него се очаква да запълни празнотата в живота им, да излекува тяхната собствена рана от невъзможността да имат свое биологично дете. В силния стремеж това да се случи, осиновителите често забравят, че осиновеното дете е дете с история, която е започнала много преди то да се появи в техния живот. Опитите тази история да бъде изтрита, прикрита, разказана само от части или доукрасена, нарушава комуникацията между детето и родителите му.

В световен мащаб има многобройни изследвания върху психологичните особености на осиновените деца. Изследванията сочат, че те се различават в своето емоционално, социално, поведенческо и когнитивно функциониране в сравнение с техните връстници, отглеждани и възпитавани в своите биологични семейства (Netherlands: Verhulst, Althaus, & Versluis-den Bieman, 1990a; Norway: Andresen, 1992; Sweden: Bohman, 1970, 1971; Bohman & Sigvardsson, 1979, 1980, 1990; U.S.A.: Brodzinsky, Radice, Huffman, &Merkler, 1987; 9 Brodzinsky, Schechter, Braff, & Singer, 1984; Lindholm & Touliatos, 1980; Sharma, McGue, & Benson, 1996, 1998; Zill, 1985b). Изключително внимание в емпиричната литература се отделя на повишения риск от емоционални и поведенчески проблеми при осиновените деца в резултат от преживяното ранно изоставяне, травматичните загуби в началото на живота им, тежкия период на институционализация и ефектите от него. Изследванията върху клинични извадки показват преобладаващ брой на осиновени деца и подрастващи. Ако осиновените деца представляват грубо около 2 % от населението, то осиновените деца в клиничната извадка са между 2 и 21 %. (Canada: Jerome, 1986, 1993; Kostopoulos et al., 1988; UK: Goldberg & Wolkind, 1992; U.S.A.: Brinich & Brinich, 1982; Goodman, Silberstein, & Mandell, 1963; Kim, Davenport, Joseph, Zrull, & Woolford, 1988; Schechter, 1960; Senior & Himaldi, 1985)

Осиновените деца често имат проблеми. В предучилищна възраст и в началното училище някои от тях имат затруднения с обучението, които с напредване на възрастта стават все по-видими. В началото на юношеството много от осиновените деца демонстрират проблемно поведение – малки кражби, бягства от дома, лъжи, агресивно поведение.

Това, което често се забелязва при осиновени деца с поведенчески или обучителни проблеми, е затруднението при способността за символизиране. До известна степен липсите в историята на детето са свързани с невъзможността му да усвои умения за четене, писане и извършване на математически операции. Многократните опити за осиновяване  и разделите, на които е подложено едно дете, рефлектират върху способностите да се концентрира върху задачата. Осиновеното дете често поставя на изпитание любовта, търпението и желанието на своите родители да го задържат в семейството, на учителката си да го задържи в класа. Сякаш се наблюдава действието на травматизъм, който прави необходимо повторение на акта на изоставяне.

Емоционални проблеми при осиновените деца

Възможно е патологията при осиновените деца като тревожност, депресия, емоционални проблеми, опозиционно поведение да се тълкува като опит за справяне със загубата, която непреработена влияе върху поведението. Хладното или обратно, твърде прилепчивото поведение на детето към осиновителите, може да се тълкува като тревожност и страх от повторна загуба и нараняване. Първичната рана от изоставянето е ядрото за проявата на различните симптоми при осиновените деца. В осиновяването детето несъзнавано привнася и проектира върху взаимоотношенията с майка си своя негативен, враждебен, емоционално неоткликващ вътрешен свят. Начинът му да оцелее в този свят е бил да развие различни адаптивни и неадаптивни поведения за справяне и защитни механизми, които са му помогнали да оцелее във враждебната самота, но в новото семейство пречат както на самото него, така и на родителите му да се свържат емоционално един с друг. Опитът на детето е да се свърза с Другия през негативното. Силният му страх от нова загуба, от ново изоставяне се проиграва отново и отново в отношенията му с майката. Налице е процес на ре-травматизация, възпроизвеждане на непреработената първоначална ситуация на изоставяне. С поведението си осиновеното дете отхвърля майка си, преди тя да го е отхвърлила. Изоставя я емоционално, преди тя да го е изоставила. В резултат майка се чувства необичана, несправяща се, провалена като родител и като обратна реакция, самата тя започва несъзнавано да отхвърля детето си. Т.е непрекъснатата тревожност у детето, причинена от очакването за евентуална загуба, води до появата на цикъл от отхвърлящо поведение между майката и детето, което е разрушително за тяхната връзка.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s